Архимандрит Йоан (Филипов)
Из книгата „Как православните икуменисти грешат против Господа и против православната вяра“
КАК ГЛЕДАТ ПРАВОСЛАВНИТЕ ИКУМЕНИСТИ НА КАНОНИЧЕСКАТА ЗАБРАНА ЗА МОЛИТВЕНО И ВЕРОВО ОБЩЕНИЕ С ИНОСЛАВНИ И ИНОВЕРНИ?
„А на грешника говори Бог: защо проповядваш Моите наредби и влагаш в устата си завета Ми, а сам мразиш наставлението Ми и хвърляш зад себе си думите Ми?” (Пс. 49:15-16)
След като православният християнин се запознае с изискванията на каноните и правилата на Православната Църква относно еретиците и друговерците и след като види как на дело православните икуменисти (йерарси и богослови) вършат противното на това, което изискват каноните, този въпрос изниква съвсем разбираемо. В първия момент човек може дори да се запита: да не би да не са ги чели, или пък да не ги знаят? Но е ясно, че и са ги чели, и ги знаят добре. Тогава?
Практиката показва, че по този въпрос може условно да разделим православните икуменисти на три групи, в зависимост от това, до каква степен считат, че е допустимо да се нарушават каноните.
1. Такива, които считат, че е допустимо на православно богослужение и молитва да присъстват инославни (римокатолици, протестанти, монофизити), но не повече. Т.е. инославните да не участват в богослужението и молитвата. Това наричат „присъствие” на „наблюдатели” и не го считат за нарушаване на каноните. В 9-то правило на св. Тимотей Александрийски обаче е казано, че еретици не трябва да присъстват на свещенодействие и молитва на верните, ако не обещаят, че ще се покаят и че ще напуснат ереста (Тим. Алекс. 9), а особено на света Литургия. Ясно е, че в общия случай еретиците не дават подобно обещание, затова би следвало православните свещенослужители, доколкото зависи от тях, да не ги допускат в храма по време на богослужение и да им обяснят с любов и кротост, че това е изискване на църковните канони, а не е акт на неприязън към инославните. Вярно е, че днес в църковната практика не се постъпва както в древност, когато след литургийния възглас „Двéри, двéри, премýдростїю вóнмемъ!” църковните двери се затваряли и в храма оставали само кръстените православни християни. Днес практически дверите на храма са отворени за всички по всяко време. Някой може да каже: „Кое е по-добре: да влизат в храма инославни вярващи или да влизат кръстени „православни” полу-атеисти по къси гащи и по потници?” Всъщност и едното, и другото не е добре. Православният свещенослужител обаче е редно да обясни на хората какво изискват каноните и доколкото зависи от него, да се старае да го спазва.
Нека отбележим, че православните икуменисти от тази група по правило не наричат римокатолиците, протестантите и монофизитите с истинското им име по същество – еретици. Често пъти дори с възхищение и топлота говорят за тях като за братя, хвалят се, че са целували ръка на папата, считайки го за голяма чест, възторжено разказват как папата публично целувал болните, давайки го за пример на православните архиереи, и пр. За монофизитите също говорят с голяма топлота, наричайки ги „древни православни църкви”[1].
2. Такива, които считат, че е допустимо да се молят заедно с инославни и даже с иноверни, и да участват в тяхното „богослужение”, както и допускат инославни и дори иноверни да участват в молитвата и богослужението на православните, но считат, че не е допустимо да се причастяват заедно с инославните. Тази е най-масовата група православни икуменисти, чиито икуменически мероприятия по-горе описахме. Тяхната дейност е в пряко противоречие с 45-то и 65-то Апостолски правила, с 32-ро, 33-то и 37-мо правила на Лаодикийския събор, които забраняват на православните да се молят с еретици. Както обаче споменахме, православните икуменисти от тази група съвсем не употребяват думата „еретици” за римокатолиците, протестантите и съвременните монофизити, а ги наричат „инославните ни братя”[2], или „инославни християни”.
Например на Архиерейския събор на РПЦ през 1994 г., в Доклада „За отношението на Руската Православна Църква към междухристиянското сътрудничество в търсене на единство” било отбелязано, че Православната Църква не счита римокатолиците, протестантите и англиканите за еретици, въпреки че няма евхаристийно общение с тях и въпреки догматическите разногласия. Според Доклада, Православната Църква признава действителността на кръщението, евхаристията, свещенството и епископата на римокатолиците и наличието у тях на апостолско приемство, както и действителността на кръщението у протестантите. „Те са разделени наши братя в Христа, братя по вяра в Триединния Бог, по вяра в Господа Иисуса Христа като Бог и Спасител, братя по съпричастност към Тялото Христово (т.е. към Христовата Църква) чрез тайнството Кръщение, чиято действителност у тях ние признаваме (изповядвайки едно Кръщение), братя по християнско съобщуване, на които ние свидетелстваме за истината на светото Православие, за Преданието и вярата на Древната Църква”[3].
Тези изявления на йерарсите-икуменисти на РПЦ са съвършено противоположни на мнението на светите Отци на Православната Църква, както ще видим по-нататък. Тяхната несъстоятелност освен това е достатъчно очевидна и ако си зададем някои елементарни въпроси: Как може да „признаваме” римокатолическите тайнства, но при това да не участваме в тях? Как може да са налице догматически разногласия и при това да твърдим, че не е налице ерес? И т. н.
3. Такива, които считат, че може дори да се причастяват с инославни. Това са отделни православни йерарси-икуменисти. Представители на тази група са например Ленинградският митрополит Никодим (Ротов), Константинополският патриарх Атинагор І, румънският митрополитНиколае Корняну, известният руски иконописец архим. Зинон (Теодор) и др.
Митр. Николае Корнянну се причастява с униати и римокатолици
Понякога актовете на причастяване с еретици предизвиквали негодуване в съответната поместна Православна църква и икуменистите от тази група изтърпявали леки наказания, но понякога не е имало никакви наказания, а е оставало единствено негодуването на православните.
Митрополит Никодим е знакова фигура в средите на православните модернисти и икуменисти с твърде интересна биография, на която ще се спрем по-нататък. За патриарх Атинагор също ще разкажем впоследствие.
Митрополит Николае Корняну на 25 май 2008 г. най-официално се причастил в униатския храм в гр. Тимишоара заедно с румънските униати (т. нар. „гръко-католици”), с апостолическия нунций на Румъния и с римокатолическия „архиепископ” Франциск Хавиер Лозано[4]. „Инцидентът предизвикал скандал не само сред православните в Румъния, но и в други поместни Православни църкви. През юли с. г. Свещеният Синод на Румънската Православна Църква осъдил тази неканонична постъпка, но не предприел каквито и да било санкции. Съгласно комюнике на пресслужбата на Румънската патриаршия, Синодът „взел за тяхно сведение съжалението и покаянието, приемайки това като пръв знак на изправление”. При това Синодът указал, че за всички членове на Румънската Православна Църква е недопустимо „да се причастяват в друга християнска църква[5]”, също както е недопустимо и за всички православни клирици „да извършват тайнства съвместно със служители на други култове”. Нарушителите, както било обявено, „загубват общение с Православната Църква и като следствие ще бъдат подложени на канонически санкции, съответни на положението, което заемат в Църквата”. При това виновникът за такова решение запазил сана и длъжността си, а също така продължил да публикува своите богословски книги”.
За архим. Зинон е известно следното. „През 1994 г. Псковският краеведчески музей предава на Руската Църква сградата на древния Спасо-Мирожки манастир с условието тук да бъде организирана иконописна школа под ръководството на архим. Зинон. Постепенно малочисленото братство възстановило манастира и школата започва своята дейност. Известността на архим. Зинон привлича там иконописци не само от Русия, но и от чужбина. През 1997 г. в школата работи група италиански художници, между които и католически свещеници. Архим. Зинон разрешава на гостите да отслужат католическа литургия в един от параклисите на манастира, който все още не бил осветен, и на края на службата приема причастие от тях. Малко по-късно случаят добива публичност и архим. Зинон е поставен под запрещение (т. е. няма право да служи) от Псковския митрополит Евсевий, а двама монаси от неговия манастир са отлъчени... През февруари 2002 г. Руският патриарх Алексий ΙΙ снема от него всички дисциплинарни запрещения и преди всичко забраната да свещенодейства”[6].
За причастяване на римокатолици в Московската патриаршия е известно от свидетелството на архиеп. Василий (Кривошеин). Ето какво казва той. „Започнахме да говорим (с митрополит Пимен, впоследствие патриарх) за решението на Синода от 16 декември 1969 година за допускане на католици до причастие там, където те нямат храмове или свещеници. „Това решение съвсем не трябваше да се приема – отбеляза митрополит Пимен, – и до него там, където имаше необходимост, са допускали католиците до причастие. Така и трябваше да се остави, а не да се узаконява онова, което се е правило по пастирски съображения, с официално Синодално решение. От това произлязоха неприятности и смущения”.
Аз казах, че главният недостатък на Синодалното постановление е неговата неяснота. „Всеки го тълкува по своему, кога и в какви случаи може да се дава на католици Причастие. За мен бе твърде отрадно да забележа, че у вас в храма не дадоха Причастие на римокатолически свещеник”.
„А как пък това може да бъде? – каза митрополит Пимен. – Него никъде не дават, освен в особени случаи, когато католикът действително никъде не може да се приобщи”. „А какво е, владико – възразих аз, – когато видни римокатолически деятели, посещаващи Московската патриаршия, са били допускани до причастие, понякога даже по свещенически чин, в облачения?” (Имах предвид причастяването на ректора на Русикум о. Майе и ректора на Григорианския университет в Рим през есента на 1969 г. в Киев от митрополит Филарет и в Тула от епископ Ювеналий. Не говоря даже за причастяването на католици в Рим от митрополит Никодим приблизително по същото време.) „Такива факти не са ми известни – възрази митрополит Пимен, – това не е могло да бъде”[7].
Ясно обаче, че е било. Този разказ приведохме, за да придобием представа как се е вършело причастяването на еретици в Руската Православна Църква от православните икуменисти от третата група.