Йеромонах Висарион (Зографски), йеромонах Йоан (Филипов)

Из книгата Суеверия сред днешните християни

 

РАЗЛИКА МЕЖДУ ВЯРА И СУЕВЕРИЕ

„Има два пътя, един на живота и един на смъртта; но между двата пътя има голяма разлика...” (Из „Учение на дванадесетте апостоли”[1])

 

Голяма част от днешните християни дотолкова са свик­нали със суеверията, че няма сила, която да ги разубеди да се откажат от тях. Често това са хора, които считат себе си за църковни авторитети и дават най-различни съвети как да се постъпи в една или друга ситуация, ко­мен­тират „тънки” детайли от църковния обред и дори внасят в него собствени „корекции” и допълнения, на които започват да при­писват толкова голяма важност, сякаш те действително са нещо свещено.

Например може да видите как се плисва вода пред човек, тръгващ за някъде, как се кове керемида с пирон в дюшемето под ковчега на покойник, как се докосва свещеник „за къс­мет”, как се връзват мартеници по дърветата и т.н. И когато ги попитаме, откъде са научили всички тези странни „пра­вила”, обикновено казват: „Ами тъй сме чули”, или: „Тук такава е традицията”.

Суеверните хора не разсъждават какво правят и защо го правят. Те възприемат църковните тайнства и обреди като някакви непонятни магически действия и от своя страна прибавят допълнителни магически (както мислят) елементи, „за да не се случи еди-какво си”. Голяма заблуда! Но мно­зина, особено по-възрастните, така са свикнали с нея, че се страхуват да не би нещо да им се случи, ако я оставят. Прак­тиката показва, че хора с подобно повърхностно ми­сле­не много трудно приемат здравата вяра и отхвърлят суеверието.

Не така обаче стои въпросът с търсещите хора (обикно­ве­но по-младите), които проявяват интерес към автентичното цър­ко­в­но учение и виждат безмислието на бабешките бас­ни(1Тим.4:7). Те биха имали полза от тази книга. Биха се замислили.

Тук ние нямаме за цел да изложим и анализираме всички възможни суеверия сред християните (което не само е доста трудно, а и едва ли е необходимо), но по-скоро бихме желали да подпомогнем благочестивия читател в неговата способ­ност той самият да разграничава разнообразните и опасни суеверия от Божествената и непроменима вяра, веднъж за­ви­наги предадена на светиите (Иуд. 1:3).

 

Какво значи „суеверие”

 

Думата „суеверие” произлиза от старобългарски, а ко­ре­нът „суе” означава „празно, напусто, безмислено, без­по­лез­но” (оттук: „всуе” – „напразно”, „суета” – „праз­на, безсмис­лена ра­бота”). Следователно „суеверие” значи „праз­но­­верие”, т.е. празна, безмислена, безполезна вяра. Сръбският Златоуст, св. Николай Велимирович (†1956) казва, че суе­верието означава подчиненост на човека спрямо твари и предмети от по-низш порядък, поради което то може да бъде наречено „вяра в мрака”.[2]

Суеверието е особено състояние на човешко възприемане на някои събития, което не зависи нито от нивото на ин­те­лек­та, нито от светското образование. Често пъти големи уче­ни се явяват суеверни хора. Като например съвременен руски професор, доктор на физическите науки, който никога не се ръкува през прага на вратата, понеже това било „лош знак”.

Понякога суеверията се обясняват с народните традиции. Но трябва ясно да се каже, че не всички народни традиции са достойни и трябва задължително да се следват. Свещеното Писание и историята ни дават достатъчно добри примери как понякога е постъпвал „народът” и колко изменчиво е масо­вото съзнание. Докато на планина Синай Бог е давал Своите заповеди на пророк Моисей, еврейският народ се е кланял на златния телец. Къде в този момент е била „народната вяра”, с Бога или при идолите? Или пък когато 1500 години по-късно „народът” радостно поздравява Христос с викове „Осанна”, а само след няколко дни пак същият този „народ” неистово крещи „Разпни, разпни Го!” (Иоан 19:6). Къде и как точно се е проявила „народната мъдрост”? Подобни примери има много и, за съжаление, не само в миналото.

Хората днес обичат да се изтъкват като „вярващи”, по­не­же сега е модерно и дори престижно в очите на обществото. Най-малко, приема се като добродетел, като душевно благо­род­ство. „Аз – казва – съм вярващ човек”. Или: „Той е много вярващ”.

Да, но как точно вярваш? Защото на този свят – вери много. Един вярва тъй, друг – инак. Един вярва в Бога, друг – в силата на природата, трети – в себе си, четвърти – в нау­ка­та, пети – в някаква безлична незнайна сила, шести – в извън­земните. Всички тези вери на тези „вярващи” хора добро­детел ли са?

Отговорът е – не! От цялото многообразие вярвания, една единствена вяра е добродетел: правилната вяра в единия истински Бог.

 

А защо правилната вяра е добродетел?

 

Вярата, която спасява

 

Вярата е естествена способност на човешката душа, на­са­дена от Бога, за да може човек успешно да премине през временния, земния живот и да достигне до вечния живот, където вяра вече не е необходима, понеже там е Царството на Любовта (виж 1 Кор. 13:8-13). Вярата е една от най-висшите способности на човека, която е свързана с неговия изначален стремеж към Бога. Поради това, че човек е из­гу­бил възможност непосредствено да общува с Бога, той Го търси чрез вяра. Но когато тази висша способност на душата се насочи в погрешна посока, тя отвежда човека към обширната област на заблудите, лъжливите богове, религии и фило­со­фии.

Суеверието е разновидност на неправилно насочената вяра. Суеверието може да се задълбочи и да придобие харак­те­ри­стиките на комплексна система от суеверни вяр­вания, които изцяло ръководят живота на човека. Следователно целта е вярата на човека да бъде изтръгната от нейната погрешна посока и да бъде насочена към единия, истински Бог, Който в Своето откровение пред хората ясно е показал, че именно Той е „пътят и истината и животът” (Иоан 14:4). Вярата „всуе” е една мъртва вяра, защото е насочена към нещо не­съще­ствуващо: такава вяра умъртвява този, който я при­тежава. Докато вярата в истинния, жив Бог дава живот на истинно вярващия.

И така, Бог е устроил нещата в този земен, видим свят, като ни е дал познание за Себе Си посредством вяра. Това многократно е засвидетелствано в словото Божие.

Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда(Евр. 11:1), казва св. апостол Павел. И добавя: „Без вяра не е възможно да се уго­ди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят(Евр. 11:6).

Господ Иисус Христос казва на Своите ученици: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повяр­ва, ще бъде осъден(Марк. 16:15-16). А на усъмнилия се апо­стол Спасителят говори: „Тома, ти повярва, защото Ме ви­дя; блажени, които не са видели, и са повярвали(Иоан 20:29).

Защо именно чрез вяра познаваме Бога? А не може ли непосредствено? Защо Той не ни се покаже да Го видим? Как така ще вярваме в нещо, което не виждаме? Освен това, в кой Бог да вярваме? Днес религии и богове има много. Откъде да знаем коя е правилната вяра?

Такива въпроси вълнуват повечето хора. За съвременният човек е непонятно, защо трябва да вярва. Не може ли просто да види Бога, да Го пипне?

Първите хора наистина непосредствено са общували с Бога. В 3-та глава на книга Битие е описан разговорът на Адам с Бога. Божият изобличителен глас бил отправен и към братоубиеца Каин (Бит. 4:9). За тях, както и за потомците им, не е имало съмнение, че Бог съществува. Всички те са познавали Бога и Божия закон. Но въпреки това не е въз­мож­но човек да види Бога, както се пее в църковната песен[3]. Бог е Дух (Иоан 4:24), съвършено нематериален, безкраен и вечен. Няма как ограниченият, страстен и веществен човек просто да погледне към небето и с телесните си очи да види без­гра­нич­ния Бог[4]. Затова приемаме факта на съществуването Му с вяра.

Всъщност вярата е била толкова присъща на хората през всички векове на историята (даже само допреди едно-две сто­летия), че някой да отрича Бога е било рядко изключение и такъв човек се е считал от обществото за безумен (ср. Пс. 13:1). Атеизмът като масово явление се заражда едва в близкото минало. Той е логичен резултат от повсеместния материа­лизъм в мисленето, от техническия прогрес в човешкия бит, при който хората се обграждат с все повече вещи, удобства и материални блага, имащи за цел да насочат стремежите на човека изцяло към земното, видимото, временното, мимолет­ното и да го накарат да не мисли за вечността.

Защо вярата в Бога е добродетел? Защото зависи от до­бра­та воля на човека. Ако иска и прояви добра воля, човек ще повярва в Бога за свое спасение, а ако не иска и се възпро­ти­ви, човек ще отрече съществуването на Бога и няма да вярва в Него. И тъй, вярата зависи от свободното желание на човека и затова има морална стойност като добродетел. Всъщност, да­ли човек вярва или не, това обективно не про­меня нещата по отношение на Бога. Бог съществува. Това, че някой не вяр­ва, няма да направи Бога несъществуващ, а само ще откъсне този човек от Него и човекът ще погине, няма да влезе във вечния живот. И вярващи, и невярващи ще застанат пред Божия съд.

Вярата в Бога е добродетел, защото показва, че човек оби­ча Божията правда. Ето какво казва Спасителят: „Бог толкоз обик­на света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен(Иоан 3:16). Вярата в Сина Божий е необходимо условие за вечния живот: „Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий(Иоан 3:18).

По-нататък Христос обяснява защо невярващите ще бъ­дат осъ­дени: Осъждането пък е поради това, че светлината дой­де на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели свет­лината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, кой­то прави зло, мрази светлината и не отива към свет­лина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към свет­ли­на­та, за да ста­нат делата му явни, понеже са по Бога из­вършени(Иоан 3:19-21).

 

Колко просто и ясно е казано! Неверието в Сина Божий е породено от желанието на човека необезпокоявано да греши, да живее според своите страсти и похоти. Ето защо неве­ри­е­то е грях, отдръпване от Божествената светлина, доброволно затваряне на очите за нея, сякаш тя не съществува. Невяр­ва­щи­ят си създава една обстановка на духовен мрак, в която да върши любимите си грехове. Мракът е удобен за вършене на тъмни дела.[5]

И обратно, вярата е добродетел: тя показва, че човекът же­лае да върши богоугодни дела. А суеверието какво е?

 

Суеверието е грях

 

Някои християни считат, че суеверието е нещо безо­бид­но. Предпочитат „да чукнат на дърво, да не се ръкуват през пра­га или през масата, да не пресекат пътя на изли­защия и т.н., „за всеки случай”, „да не би да стане нещо”, както мислят. „Абе аз да си го спазвам – казват, – пък то, ако няма полза, няма нищо да ми навреди”.

Мнозина така мислят: ако няма полза от суеверието, поне няма вреда. Така ли е наистина? Не, тъкмо напротив. От суеверието никога няма полза, но винаги има вреда.

Суеверието е измислица на духовно нездрави хора. Праз­на работа, „повели от човеци, които се отвръщат от исти­на­та” (Тит 1:14), „бабешки басни” (1 Тим. 4:7), които са „скверни”, според св. апостол Павел.

Бог ни призовава да познаем истината, и истината ще ни направи свободни (Иоан 8:32), докато суеверията, напротив, поробват хората. Човек се страхува от последствията, ако не изпълни съответния суеверен обичай, страхува се, че няма да му върви, че ще се разболее и т.н. Само истината ни прави свободни, а суеверието е пагубна лъжа, която ослепява чо­ве­ка, оглупява го и понякога го води до отчаяние.

Както е известно, в юдаизма има голямо количество вън­шни, повърхностни, а понякога и напълно безсмислени пред­писания, които Спасителят Христос строго е изобли­ча­вал: „Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате!” (Мат. 23:24). Но както е било преди 2000 години, така и сега, хората често пъти следват напълно безсмислени обичаи, а главното пренебрегват.

Например телевизията, а и останалите медии, дават на хората „компетентни” съвети, на кой празник какво трябва да се яде[6]. Като че ли Божественото Православие се свежда до една религия на готвенето, в което най-важно е подходящото ястие за подходящия ден. Нарочно се пренебрегва същността на съответния празник, и почти никога не се говори за под­го­товката на човешката душа за Бога и Вечността. И е логич­но, че това постоянно противопоставяне (понякога прикрито, но винаги опасно) срещу най-висшата форма на религи­оз­ност – богооткровеното християнство, в крайна сметка до­вежда до разцвет на най-примитивните форми на религиозно чувство – суеверните представи и езическите поверия.

Начинът, по който се разпространяват суеверията също потвърждава тяхното неразумие и безсмисленост. Често пъти суеверия от различни райони, градове и села напълно си противоречат едно на друго, но въпреки това те се раз­про­стра­няват като епидемии, поразявайки с глупостта си множе­ство хора и обширни местности. И въпреки отсъствието на здрав разум, хората стриктно следват суеверните ритуали, защото така било наредено. И е безсмислено да се пита, от кого именно е наредено. Отговор няма да последва.

Вредата от суеверието е прикрита. Суеверието е погреш­на вяра, самоизмама. Хубаво ли е човек да се самозалъгва? Лошо е, разбира се. Ето още една вреда – самозалъгването.

Всеки човек днес строго внимава да не се подлъже в житейските си дела. Да не го измамят. Пита, интересува се: за осигуровки, за такси, за заплати, за пенсии, за заеми и за всичко, което засяга земния живот. Знае с точност всичко това. Богати и бедни, учени и прости внимават да не би да се заблудят в житейското, временното, мимолетното. Никой не казва: „Безобидно е. Даже и да не е вярно, поне няма вреда от него”. Напротив, треперят за краткото си житейско благо­по­лу­чие. Треперят за скоропреходното, нищожното. Как то­га­ва за вечното си битие допускат да се заблуждават? Как с леко­та се самозалъгват за вечната си участ и за онова, което се от­на­ся до нея? Как допускат да се залъгват за безкрайния си живот и да вярват на празни работи? Безобидно ли е да вярва човек в глупости? Не, вредата от суеверията е, че те от­къс­ват чо­века от здравата вяра. Бавно и неусетно, но сигур­но. Около нас виждаме хиляди такива примери. И човек може до края на живота си да не забележи, и да умре в суеверната си заблуда.

Това е така, понеже суеверието се явява като заместител на здравата вяра. То е вяра-фалшификат. Както сламата напо­до­бява на злато по цвета си, така и суеверието се представя за християнска вяра. И ако този, който твърди, че сламата е злато, е смешен, какво да кажем за огромното мнозинство люде, считащи се за православни християни, които приемат суеверието за християнство?

Свещеното Писание многократно осъжда суеверието.[7]

„Гледайте, братя – казва св. апостол Павел, – да ви не увле­че някой с философия и с празна измама според човеш­ко­то предание, според стихиите световни, а не според Хри­ста” (Кол. 2:8). И добавя: „От скверни и бабешки басни отбягвай, а се упражнявай в благочестие” (1 Тим. 4:7).

„В последните дни ще настанат усилни времена... лукави човеци и чародеи ще напредват в злото, като заблуждават и биват заблуждавани” (2 Тим. 3:1,13).

„Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквер­нят. Аз съм Господ, Бог ваш.” (Лев. 19:31). „И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци, и към ма­гьос­ници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ” (Лев. 20:6).

Защо тогава суеверието е толкова примамливо? Причи­на­та е тривиална: суеверието обещава бързо и лесно решаване на всички проблеми. Само с „натискане на копчето[8]. Без морални ангажименти. Без покаяние. А такова „безболез­не­но” решаване на проблемите е, разбира се, илюзия.

Но човек е много повече склонен да приеме фалшивите илюзии, пълни с големи обещания, отколкото здравата Хри­сто­ва вяра, която го учи на смирение, на добродетел, и под­готвя човека за вечния живот и за блаженство в Царството Христово. Поради това, че ние се намираме в състояние на грехопадение, много по-лесно възприемаме злото, измамата, самозаблудата, порока, отколкото добродетелта, смирението, целомъдрието, въздържанието. Да вземем за пример едно не­вин­но дете. За да го научим на добро, ние трябва да проявим много усилия и голямо постоянство. Обратно, злото то на­уча­ва веднага, без усилие. Причина за това е нашето грехо­падение. То стои в основата и на суеверията.

Всеки от нас се сблъсква с житейски проблеми. Как пра­вил­но да посрещаме тези проблеми и как да ги решаваме по богоугоден начин ни е показано в учението на Светата Христова Църква. Там за всеки проблем има и конкретно предписание. Но често пъти то изисква нравствени усилия от християнина, изисква човек да се смири, да пости, да се моли усърдно, с постоянство, да благотвори на ближния. А това не е по вкуса на днешния горделив, самомнителен и сладо­страстен човек.

Заговорете в обществото за целомъдрие, въздържание, сми­рение, кротост. Ще ви се изсмеят. Злото и грехът днес неимоверно са извратили мисленето на хората. В обществото сега се ценят пороците: гордост, самомнение, бруталност, разврат, сладострастие, алчност, сквернословие. Тези по­ро­ци днес се пропагандират усилено по телевизията, по вест­ниците, по интернет и по всички други медии. Какво значи това? Не значи ли, че хората ценят именно тях? Съ­вре­мен­ният човек с жадност попива тези пороци и ги предава и на децата си.

За всичко това Бог наказва грехолюбивите хора, без зна­чение дали те се именуват християни или не. Много таки­ва „християни” съзнават, че са наказвани от Бога (например чрез болести, природни бедствия, обществени катаклизми и т.н.), но не искат да изоставят греха. Искат хем да грешат, хем да нямат проблеми. А това е невъзможно. Има ли грях, трябва да има и съответстващо покаяние. Ако няма съот­ветстващо на греха покаяние, Бог праща наказание за греха (ако не в земния живот, то след раздялата на душа и тяло).

И така, притиснати от проблемите, хората търсят някакво бързо и лесно решение. Такова „бързо и лесно” решение пред­­лага суеверието. Дават например в църква потника на някой човек, „да му чете отчето”, и готово, проблемът ще се реши. Така поне си вярват. Отиват сутрин да отключат цър­ков­ните врати, и готово: каквото си пожелаят, ще се сбъдне. Възник­не ли някакъв неясен проблем, казват: „магия” и оти­ват за „ки­приянови молитви, които „ще развалят магията. Болни ли са, отиват при „ясновидеца”, „екстрасенса” или „лечи­­теля, кой­то ще ги „излекува. Без усилие, просто и лес­но. Плащат, и го­то­во. После продължават да вършат старите си грехове и пороци. Тук никой не изисква от тях покаяние, смирение, скъсване с греха, пост, въздържание. А и самите те не искат. Затова и про­блемите им остават. Божественият духовен закон гласи: има ли грях, има и страдание. Не е въз­можно човек да за­оби­ко­ли този закон. Който върши грехове, непременно ще стра­­­да, а заради него може и други да стра­дат. Затова суе­ве­ри­ето никога не разрешава проблемите, а само заблуждава хората. Празна е вярата в „ясновидци, „гледачи” и „лечи­те­ли”.

В словото Божие е даден правилният начин за посрещане на проблемите. Правилната вяра в Бога. Истинското позна­ние за нещата. Нека ги следваме.

 

 

 


[1] Учение на... С., 1941, с.25.

[2] Св. Николай Сербский. О Боге и людях. Москва, 2006, с.199.

[3] 9-та песен, възкресен ирмос на 6-ти глас: „Бога человеком не возможно видети, на Негоже не смеют чини ангельстии взирaти; тобою же Всечиcтая явися человеком Слово воплощeнно. Егоже величaюще, с небеcными вои тя ублажaем”.

[4] Различен е начинът, по който някои светии действително са виждали Бога. Неслучайно те са наричани „боговидци” (например св. пророк Моисей, св. Григорий Богослов, преп. Сергий Радонежки, преп. Александър Свирски и др.).

Ето какво четем в житието на св. Серафим Саровски относно св. Елена Мантурова (която той наричал „велика игуменка на Ди­ве­ев­ска­та обител”): „Ксения видяла, че Елена Мантурова изведнъж цяла­та се озарила от небесна светлина, и чувствайки, че нейната духовна май­ка вече си отива, уплашено се спуснала към нея и започнала да я мо­ли да ѝ отговори на един неин въпрос, който напоследък често я мъчел:

– Майко… заради Господа ми кажете: видели ли сте Бога?..

– „Невъзможно е за човеците да видят Бога, към Когото не смеят да погледнат дори и ангелските чинове!” – тихо и сладко запяла Елена Мантурова познатата църковна песен.

Но Ксения продължавала да моли, да настоява и да плаче. Тогава Елена Мантурова ѝ казала:

– Видях, Ксения! – и лицето ѝ станало възторжено, чудно, ясно – видях Го като неописуем Огън, а Царицата и Ангелите видях про­сто!” (Архим. Серафим Алексиев. Свети Серафим Саровски. С.,2011,с.126-127).

Какво именно означава „виждане на нетварната Божия свет­ли­на”? Св. Григорий Палама, изразявайки в точност право­славното учение за Божия същност и енергии, говори за theosis (обожение): приоб­ща­ва­не на тварния човек с нетварната Божия светлина и енергия, която пре­обра­зява веществения човек в бог по благодат. Нека помним, че Бог е познаваем в Своите енергии и свойства, но не и в Същността Си.

[5] Защо например в много заведения (ресторанти, дискотеки, осо­бе­но нощни) е полутъмно и сумрачно? Главно заради по-удобно вършене на грях. Тъмнината, полумракът предразполагат към грях. Обратно, доста неудобно е да се вършат грехове (особено срамните в очите на хората) на дневна светлина. И човекът, със своя възвишен интелект се е изхитрил, за съжаление, да си създава удобни условия за несмущавано вършене на грехове.

[6] Или какво трябва да се извърши, като най-често биват пре­по­ръч­вани суеверни и маловажни неща.

[7] А и Свещеното Предание, и църковните канони също го из­об­ли­чават като тежък грях: „Ония, които се обръщат към магьос­ни­ци..., за да узнаят от тях не ще ли им открият нещо, каквото желаят,... нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и ония, които водят меч­ки или други животни за съблазън на простите хора и които пред­сказ­ват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща; също така и тъй наричаните облакогонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не искат да се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановихме да се изгонват съвършено из Църквата...” (VІ Вс. събор, правило 61).

[8] Суеверният тип човек има точно такава представа за отно­ше­ни­ето си към Бога. Има ли проблем, отива в църквата, носи хлябове, храна, вещи или друго, каквото е необходимо; там свещеникът чете нещо непонятно (т.е. „копчето е натиснато”), в резултат на което човек очаква да се задвижи някакъв тайнствен духовен механизъм, божеството да бъде умилостивено и проблемът да се реши. Накрая човекът заплаща. И готово.